За феномена СДС... или мъртво роденото дете на българския преход

По т.нар. „синя идея” се увлякоха хора всякакви. От неграмотни до академици, глупави и умни, идеалисти и комерсиални егоисти, почтени хора и откровенни негодници и пр. и пр.
И какво всъщност обединяваше тези хора? Надеждата за нещо по-добро! Нещо... Нещо от някъде... абе, казва ли ти някой. Ама нещо хубаво, защото ние сме хубави хора. Нашите мъже са най-потентните! Нашите жени са най-красивите! Нашите деца са най-интелигентните! А, като добавим и киселото мляко... абе ние сме си „най”.
А и това, че куцото изпедерастено копеле с пура в устата, заедно с чичо Сам и генералисимуса от Москва ни оставиха на комунистическия произвол е много лошо нещо. И сега наследниците на тия същите трябва да ни възмездят! Без съмнение тия трябва „да ни дадът”.
Ако все още се питате, това е ключовата дума – „да ни дадът”. Не се знае, кой по-точно, от къде и как, но без съмнение на нас трябва „да ни дадът”. Няма как иначе да е. Битуваше едно, незнайно как самоналожило се мнение сред всички, че след като се разграничим от комунистите, „добрите западняци” ще изсипят върху нас рога на изобилието. В масовото съзнание този митичен рог се състоеше най-общо казано в съдържанието на добре познатите на по-възрастните хора магазини „Кореком”. За по-младите ще поясня, че там имаше стоки произведени „на запад” или по-точно в развитите капиталистически страни – магнетофони, парфюми, цигари, дъвки и пр. „луксозни” за времето си стоки.
Няма начин, да не ни „дадът”! И всички скачаха по площадите и викаха „кой не скача е ченге”. Скачаха всички. И комунисти! И ченгета! Едните си скриха партийните книжки дълбоко в гардеробите, най-отзад, в дъното под потниците и кюлотите. Другите облякоха цивилни дрехи, скъсаха си досиетата и по митингите все намираха начин да излязат най-отпред. Като се докопат до микрофона громяха комунизма и наричаха хората „братя”... И защо всъщност трябваше да се скача? Може би така по-скоро щяха да разберат дали е дошло папкането? Както и да е, но голямо скачане падна...
И все в името на това „ще ни дадът” по първите митинги отсъстваше българският трикольор, понеже бил „комунистически”. Масово се вееха сини байряци, имитация на знамето на ЕС. На по-късен етап някой от набедените лидери осъзна грешката и тук таме плахо се появяваше и българският флаг.
И все в името на това „ще ни дадът” или „ама, няма да ни дадът”, когато споделиш смущението си с някой седесар, че тоя е комсомолски деятел, другия партиен секретар, а третия от тежък партизанско-комунистически род и четвъри, пети и пр. се изправяш пред бетонна стена. А, ако имаш неблагоразумието да споделиш, че комунистите тихомълком създават и утвърждават партия на религиозна и етническа основа. И, че на българските мюсюлмани не се връщат насила сменените имена, а всъщност, за пореден път ги преименуват. Тогава седесарите мигновенно ще те обявят за комунист, за фашист или за двете едновременно. Ярък пример за това какво представляваха всъщност тия е един от техните лидери, който дълго време беше главен редактор на вестничето, което издаваха. Тогава това създание беше космополит, громеше национализма във всичките му форми, но като разбра, че „няма да ни дадът” се позамисли и мутира в националист. Всъщност неговата диагноза е ултра-ляв популист. Няма дървено желязо. Комунистите и седесарите не могат да бъдат националисти. Те са интернационалисти или космополити, което на практика си е едно и също. И се кланят на тези, които „ще им дадът” повече. Бетонната стена пред която ще се изправиш, ако не си съгласен с тях много наподобява на тази, която изпратените в Гулаг комунисти са издигали пред реалността. Те са убеждавали сами себе си, че другарят Сталин не може да е наредил да постъпят така с тях и че това е дело на някакъв проникнал от „запад” шпионин в техните редици. Каква ирония на съдбата – ако се съди по броя на убитите комунисти, др. Сталин трябва да е на челно място в списъка на антикомунистите! Но, бетонните глави си остават бетонни. А за бетона се знае, че с течение на годините  става все по здрав и по здрав!
 По същия начин, в разрез със здравия разум седесарите отхвърляха всякакъв намек за почтеността на своите лидери. Но, луди ли бяха тези „слепци с очи”? Не, не става дума за луди, просто хорицата чакаха „да им се даде”. Но не им се даде! Защото такива никой не ги уважава! И „лудите” не можаха да си похапнат от зелника. По точно тези, които се правеха на луди. Народната мъдрост гласи „Не е луд този, който яде зелника, а този който му го дава”. А, „западняците” не са луди и внучетата на бай Ганьо този път останаха с пръст в устата. Язък за скачането...!
И какво стана когато се видя, че няма да има папкане? Каква несправедливост! Ние толкова много да слушкаме, а тия да „не ни дадът” да папкаме! И настъпи покруса и отчаяние в сините редици. И гримът се разпадна. А останали без грим, по стара комунистическо-болшевишка традиция започнаха да се люспят, да се гонят, да се самоизяждат. Добре, че поне този път нямаше бесилки за „врагът с партиен билет”.
И след като от „запад” получиха един силен ритник в задните части, а стомасите им се бяха свили на топка от глад, те се нахвърлиха като скакалци върху родната си страна! Оглозгаха я цялата, заедно с „ония другите”, които се заинатиха и не си хвърлиха партийните книжки!
Всъщност трябва да се поправя, след като казах, че тия оглозгаха Родината. Независимо в кой цвят ще се пребоядиса – комуниститът си остава комунист. Тия намат Родина! Имат само здрави челюсти и нагли очи!
...............    ................      .............

Накрая съвсем закономерно СДС изтече в мръсния канал. Бавно и болезнено. Но, изтече все пак. Дай Боже за винаги!
Но, Партията-майка си стои. Комунягите са тук! И отново ни кроят шапката!