Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.05.2016 15:12 - Левски е обесен, защото отказва да бъде руски шпионин и всякакъв роб III
Автор: encho1 Категория: История   
Прочетен: 6408 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 10.12.2016 22:56

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 (ПРОДЪЛЖЕНИЕ)

Този материал е поместен от Янко Гочев във Faktor.bg, но поради наложеното медийно затъмнение, всеки честен българин трябва да го разпространява според възможностите си, за да се знае истината такава каквато е била.

Янко Гочев е автор на уникалното изследване „Руската империя срещу България“, от 3 части. Това е първият строго научен опит за изясняване на отношенията между Руската империя и българския народ в периода 1455-1918 г., но без митове и комунистическа идеология. Гочев е автор и на поредица за трагедията на таврийските българи, публикувана от Faktor.bg

Янко Гочев е роден в гр. Първомай. През 1996 г. завършва " История", а по-късно и "Право". Работи като юрист, но историята остава голямата му любов, интересите му са насочени към българската военна история и дипломация и международните отношения.

„Руската империя срещу България“ I http://zelka.org/details.php?id=471069

http://arenabg.com/svali-torent-ruskata-imperiya-sreshtu-bylgariya-yanko-goev-591557/

„Руската империя срещу България“ II http://zelka.org/details.php?id=471072

http://arenabg.com/svali-torent-ruskata-imperiya-sreshtu-bylgariya-yanko-goev-591558/

„Руската империя срещу България“ III http://zelka.org/details.php?id=471073

http://arenabg.com/svali-torent-ruskata-imperiya-sreshtu-bylgariya-yanko-goev-591559/

ОБВИНЕНИЯТА СРЕЩУ ЛЕВСКИ

Заключителният протокол съдържа цели 12 обвинения за подсъдни деяния срещу Левски, които могат да бъдат разделени според обекта, който засягат на две групи: деяния срещу сигурността на държавата, подбуждане към бунт и убийство.

Обвиненията са прекалено общо формулирани. Липсва им конкретика и обоснованост. Спрямо Левски има учудваща избирателност на обвиненията. Няма обвинение например, че при ареста си в Къкринското ханче е оказал въоръжена съпротива на представител на властта и даже е наранил ръката на заптието - чауш, т.е. подофицер Хюсеин Бошнак. Това е състав на престъпление по чл. 114 -115 от ИНЗ. Няма обвинение по чл. 149-150 за подмяна, фалшификация на документи и други писани книжа, за което има събрани доказателства. Няма обвинение и за доказана кражба по чл. 230 от ИНЗ от дома на Денчо Халача в Ловеч, откъдето Васил Левски е успял за делото на революцията да вземе насила 1400 гроша.

Останалите 12 обвинения са така непрецизно и общо формулирани, че при един съдебен процес могат да бъдат оборени лесно от всеки адвокат (служебен зашитник). Прецедентът е, че така описаните обвинения по смисъла на ИНЗ са несъставомерни!

Смърт се предвижда по чл. 66. отд. II, гл. I на ИНЗ за устна пропаганда, с която призовава населението към бунт. Само, че Левски не е правил това открито на обществени места, каквото е изискването на разпоредбата, а тайно. Следователно и това деяние е несъставомерно. За подбудителство към бунт по чл. 66 от ИНЗ наказанието е вечно заточение, а не смърт. Тук текстът е много важен и ще го цитирам целият: "Ако след подбужданията към бунт не е последвало никакво подобно действие, тогава подбудителят се наказва на пожизнено заключение."

Той не е подведен за притежание на незаконно оръжие, за което наказанията обаче са минимални и повечето са парични глоби. Обвинението, че е дал писмена заповед на Д. Общи да убие владишкия наместник на Ловеч Паисий също не е изпипано, защото Левски не дава заповед за убийство, а само писмо, което отгоре на това е препратено от Букурещ за Д. Общи. Заповедта е дадена от Букурещ, а не от него по нареждане на ЦК. Освен това когато тя е изпратена с писмо, Д. Общи вече е извършил убийството.

Въпреки огромните пропуски в обвиненията в заключителния протокол комисията отправя предложение за смъртно наказание. Комисията препоръчва по кои членове от ИНЗ Левски да бъде осъден на смърт.

Според препис от протокол № 15 от 14.01.1873 г. Васил Левски е ""осъден"" по чл. 55, чл. 56 и чл.174 от ИНК на империята.Обаче чл. 55 и чл. 56 (за подбудителсто към въоръжен бунт) предвиждат резултативна форма. Т.е. ако обвиняемият е подбуждал към въоръжено въстание, то трябва да е осъществено и той да носи отговорност наравно с тази на извършителите, които е подбуждал. Бунт обаче няма, нито пък подбудители. Бунт няма, макар че Л. Каравелов необяснимо защо подбужда Левски точно към такива действия. Опит за бунт има в септември 1875 г. в Старозагорско, а истински бунт през пролетта на 1876 г. - Априлското въстание. Левски обаче вече не е жив.

Чл. 55-56 засягат довършено деяние, а не опит и приготовление. От правен аспект нито едно от деянията за които му се иска смърт на Левски не може да се приеме като започнало изпълнително деяние, т.е. няма и опит. Има само приготовление, но то се наказва само в изрично предвидени от закона случаи.

Следователно съставът на престъплението по чл. 55-56 не е осъществен. Има криминален обир на поща, но не и противодържавно престъпление.

На Левски е можело да му се търси отговорност за деяние по чл. 58, отд. II, гл. I, който гласи: "Ако група хора са създали съзаклятие с цел да извършат някое злодеяние по смисъла на чл. 55 и чл. 56 и са постигнали съгласие по между си - съставяйки план за действие, взели са решение за започване, предприели са мерки за осигуряване на успеха на начинанието си и въпреки това не са успели да реализират намеренията си, то тези съзаклятници се наказват на ДОЖИВОТЕН ЗАТВОР." По-нататък този чл. 58 допълва, че може да се налага наказание "временен затвор в крепост" или "затвор от 1 до 3 години".

С "ВРЕМЕНЕН ЗАТВОР В КРЕПОСТ" би трябвало да се накажат лицата, които са заловени и се установи, че "нищо конкретно не е извършено и не са били взети мерки, гарантиращи реализацията на злодеянието." Със "ЗАТВОР ОТ 1 ДО 3 ГОДИНИ" се наказва "лице, което е направило предложение за създаване на съзаклятие за извършване на действия по смисъла на чл.55 и чл.56 и то не е прието от другите."

При справедлив процес на Левски може да се наложи наказание по този чл.58, т.е. да не бъде осъден на смърт. Но членовете на комисията в своя заключителен протокол четат правото като дявола Евангелието и приемат деянията на Левски за съставомерни, т.е. третират го без да са юристи по-строго от допустимото, като му формулират произволно по-тежки обвинения, с което предрешават съдбата му.

Съставът на чл.174 от ИНК е за предумишленно убийство. Това е второто основно обвинение срещу Левски. Заради него днес обвиняват Левски че е злодей, извършил детеубийство. Този стремеж да се изкара Левски престъпник на всяка цена или е плод на невежество или преиначаване на историческите факти в услуга на чужди сили.

За убийството на слугата има единствен свидетел - Вутьо Ветьов, за което при разпита му от комисията са съставени протоколи, този път подписани и заверени. Всъщност Левски и В. Ветьов в съучастие на 14.08.1872 г. извършват обир с взлом в къщата на ловешкия чорбаджия Денчо Халача. Преоблечени в турски дрехи, разбиват оградата, изкъртват входната вата и влизат въоръжени в къщата. Тук търсят и намират дребна сума пари. Чакат близо три часа чорбаджията да се върне, за да му искат още пари. Тогава вместо него обаче се връща слугата му. Развиква се за помощ, за да го чуят хората на площада, където са се събрали за панаира, Левски се опитва да го принуди неуспешно да спре да крещи със знаци и думи. Тогава го ръгва с кама в корема, след което двамата нападатели Левски и В. Ветьов избягват. Укриват се без никой да ги преследва. Жертвата получава рани, но не умира веднага. Слугата лежи ранен известен период от време. Бил е жив, когато според очевидци надошли комшии и го питали дали е познал убийците, като заявил : "Не ме питайте". Чак след това умира вероятно от кръвозагуба вследствие на дълбоки прободни рани. При това слугата, жертва на престъплението е ОТКАЗАЛ да обвини нападателите си и лично Левски независимо, че го е познавал, защото преди това е слугувал в дома на члена на местния комитет - Иван Драсов.

Всички свидетелски разкази на очевидци на случая определят възрастта на слугата, назован още "момчето" между 22 и 25 години. Не е калфа, защото калфите при занаятчиите са момчета най-много до 14 години. Не и чирак, както някои искат да внушат. Чираците са били малки момчета, които са учели занаята, работели са и са слугували на майсторите занаятчии и някъде около 14-15-години са били вече достатъчно обучени, за да преминат в по-висшата степен - калфа. Следователно налице е умишлено сваляне на възрастта на жертвата, за да го превърнат в дете (малолетно или непълнолетно), само и само да се припише на Левски непростим грях детеубийство.

Неудобната истина за днешните обвинители на Левски, че слугата, нарочен от тях за "дете" е бил здрав физически и силен мъж. При оценка на деянието не трябва да се пропускат текстовете в "Наредата" на БРЦК, които предвиждат смърт за неподчинение и предателство, за тези, които застрашават организацията, за съратници, които с поведението си стават опасни за разкриване на организацията!

Така описано деянието на Левски изглежда съставомерно по чл. 147 гл. II, отд. I от ИНЗ.

Тук обаче има манипулация, от която потърпевш неслучайно е отново Левски.

В. Ветьов е разпитван като свидетел. Той е съучастник и би трябвало да му се търси отговорност в един процес в такова процесуално качество по няколко текста на ИНЗ. Комисията "не вижда" съучастието му и го третира много леко. Не му търси никаква наказателна отговорност. Свидетелските му показания, които са единствени по казуса са приети безкритично за верни и валидни, при това без да е полагал клетва като свидетел пред съда, че ще говори истината, с което е нарушен закона.

На В. Ветьов му е дадена възможност да прехвърли своята отговорност и дори вината за своето съучастие в деянието върху Левски чрез лъжесвидетелстване - номер, който минава и обслужва палачите на Левски. Изглежда е сключил сделка с членовете на комисията да получи по-леко наказание, ако лъжесвидетелства и обвини Васил Левски за единствен извършител на убийството. Тази хипотеза, която е логична с оглед поведението му още веднъж доказва задкулисието в дейността на комисията и непочтеността на В. Ветьов, когото някои наричат дори предател.

И на двата разпита В. Ветьов преиначава ролята си. Убийството на слугата е разкрито случайно поради предателското малодушие на задържаните за обира на хазната. В. Ветьов, сам наклеветен, е можел да отрича докрай своето участие, а не да прехвърля цялата вина на Левски, при това в утежняваща форма. Дори турците членове на комисията при очната му ставка с Апостола на 7.01.1873 г. долавят, че поведението му е клеветническо и питат Левски: "Защо те клевети тоя човек, да изкаже теб, а не друг?" Той отговаря: "Вижда се, че всеки хвърля вината върху мене, и тоя казва за мене: така направи, иначе направи, но аз не съм го извършил."

За убийството на слугата Стойчо не са разпитвани никои други хора свидетели, въпреки че такива има и то много. Левски и В. Ветьов след убийството са минали през портата и са прекосили целия площад, пълен с хора. Няма съставен никакъв протокол от длъжностното лице лекар за смъртта на убития слуга макар че е правен оглед на местопро-изшествието, с което е нарушен чл. 41 от ЗУС. Не са викани и вещи лица (експерти). Поради липса на смъртен протокол няма ясни причини за смъртта на слугата. Не е представено и оръжието, с което е извършено убийството. Сигурното е, че слугата е бил наранен от Левски, но след като липсва официален документ, удостоверяващ истинността на случилото се с причините и час на смъртта всичко може да се допусне.

Младежът е пълнолетен здрав физически мъж. Сблъсъкът между Левски и него не е констатиран в детайли. Допустима е и хипотеза на нападение върху Левски от страна на слугата, на което Апостолът отвръща и действа при хипотеза на неизбежна самоотбрана. Дори и да има превишаване на пределите на тази самоотбрана, то тогава убийството не може да бъде разглеждано като преднамерено! Тогава се прилага друг текст на ИНЗ - чл.189, отд. I, гл. II и в този случай при самоотбрана нападнатият т.е Левски дори и при убийство на нападателят се счита за невинен! Дори и да се приеме пределите на неизбежна отбрана в друг вариант, при който Левски е въоръжен, а слугата не, пак може да се пледира в един бъдещ процес за непредумишлено убийство. Ако се докаже, тогава Левски е можело да бъде обвинен по чл. 186, отд. I, гл. II от ИНЗ, при което обаче не носи наказателна отговорност.

Хипотеза за предумишлено убийство на слугата няма никаква логика. Просто от него няма какво да вземе, за разлика от чорбаджията. За да има предумишлено убийство, Левски трябва да е съставял планове за това, да е правил подготовка, а такива данни няма и никой не го интересува това.

При отказа на Левски да признае всякаква вина за това убийство, се отваря огромна работа на бъдещия съд в тази насока. Нещо повече, Левски отказва въобще да отговаря по случая. Това може да се приеме за негова защитна позиция още повече че няма защитник (адвокат) пред комисията, т.е. лично се защитава, което е негово право. Според думите на Иванчо Хаджипенчович пред д-р Хр. Стамболски обаче комисията приема мълчанието на Левски по случая с убийството на слугата като пълно самопризнание!?

Квалификацията на деянието на Левски и В. Ветьов е грабеж, извършен при съучастие с цел набиране на пари за революцията. Този грабеж обаче по независещи и нежелани от единия от дейците му (Левски) е съпроводен с нанасяне на телесна повреда на слугата, която е довела до смъртта му. Тук обаче пак има несъставомерност на деянието. Причината е, че липсва субективния състав - намерението да бъде извършено убийството. Целта е грабеж, а не убийство на слугата. Изводът е, че нито комисията, нито какъвто и да е друг съдебен орган (съд) са предприели задължително необходимите, предписани по османските закони процесуални действия за пълно изясняване на деянието. Дори при пълно доказване на вината на Левски за това убийство, то наказанието му би трябвало да бъде при един справедлив процес не смърт, а "временни окови". Причината е, че убийството е обикновено, а не е квалифициран състав и е било даже нежелателно от извършителя, но е настъпило вследствие определено стечение на обстоятелствата.

По османските закони по-нататък процедурата трябва да бъде образуване на наказателно дело в първоин-станционен окръжен съд или в Апелативен съд. Това обаче не е станало.

Намесват се могъщи задкулисни сили, които диктуват на комисията какво да прави и на османските държавни власти какво да предприемат по казуса Левски. Юристът Ив. Хаджипенчович получава инструкции от граф Н. Игнатиев да гласува за смъртно наказание на Апостола!

Ив. Хаджипенчович е бил посветен в тайните на българското освободително движение. И може би точно това е една от причините да има толкова дълга и пламенна пледоария, с която упорито убеждава турските си колеги, че Левски е извършил тези дела, които му се приписват. Дори неутрални наблюдатели като К. Иречек намират конкретните му действия в комисията за неоправдани. Другите членове на комисията са българите хаджи Марко Стоянов, Пешо Желявски и Митьо Каймакчийски и турците Мехмед Салих, Садулах Съръ и Дервиш Мустафа заявяват, че обвиненията по делото са несъстоятелни, но пледоарията на хаджи Иванчо твърди обратното и надделява.

Основният въпрос е защо Васил Левски става неудобен на Русия?

Преди да отговорим на този важен въпрос е необходимо да обясним някои принципи в руската политика на Балканите и в частност в отношенията й към революционните борби на българския народ през Възраждането.

За три века от 1396 г. (погрешно и до днес считана за годината на падане на България под османска власт) до 1690 г. има над 60 документирани български въстания и бунтове. Почти няма в този период сръбски или черногорски въстания. Въпреки това Русия подкрепя тях, а не българите. Дава им оръжие и злато, а на българите само богослужебни книги и вещи, за да е населена с политически непросветени православни християни, годни за бърза русификация, даващи й постоянни поводи за намеса и "освобождавания". При активизация на Русия потича злато и оръжие към сърби и черногорци и те се бунтуват. Когато дипломацията на Русия бездейства, те стават кротка рая.

През XIX век нито едно самостоятелно българско въстание не е подкрепено от Русия!

Тя налага на българите неизгодна схема - да участват във въстания и борби на съседите си, срещу никакви придобивки. През XVIII - XIX век принципът, който следва руската дипломация е революционните движения и организации на Балканите трябва да бъдат изцяло под руски контрол. Това важи особено и най-вече за българските революционни движения и организации.

За Добродетелната дружина ("старите") и Одеското настоятелство това е 100% постигнато. Добродетелната дружина ("старите") са русофилската "опашка". Това е азбучна истина не само за техните съвременници, но и за българската историография. Понякога „добродетелните“ са сърбофили (през 1867 г. при изготвяне на проекта със Сърбия за "южнославянска федерация"), а след това и туркофили. Въобще предприемат ходове, каквито дипломацията на Русия замисля, свежда до знание и им поръча за изпълнение. "Старите" носят вина за разгрома на голямата чета на войводите Хаджи Димитър и Стефан Караджа през юли 1868 г. Издават я още като разгласяват приготовленията й на турската власт. Така чрез тях престижът на ТБЦК, който подкрепя четата е накърнен и идеята за самостоятелна българска революция - ударена.

Одеското българско настоятелство (ОБН), възникнало на руска територия няма възможност за самостоятелна изява. Ограничена е дейността му до благотворителност и културно-просветна. Има и опити да подкрепят ВРО на Левски, но дейците му като цяло странят от революционните борби. Левски има недоверие към П. Хитов, защото го подозира в тайни връзки и зависимости от Русия.

През XIX век Русия изпуска контрола над българското революционно движение в две организации: Тайния български централен комитет (ТБЦК) на помощника на Г. Раковски Иван Касабов, създадена през 1866 г. в Румъния след преврата срещу княз Ал. Куза и Вътрешната революционна организация (БРЦК) с водач Левски в периода 1869-1873 г.

И в двата случая обаче руската дипломация съдбоносно се намесва, за да ги обезкърви и неутрализира, провокирайки чрез консулите и дипломатите си раздори и боричкания между членовете им. ТБЦК е опасен за Русия, защото търси освобождение както сам заявява "чрез кой да е начин и средства", вкл. чрез комбинации със западните държави и дори чрез дуализъм по модела на Австро-Унгария, създадена през 1867 г. И "нахално", без да се съобрази с руските дипломати предприема дори действия в тази насока. ТБЦК изпраща мемоара до султана от 1867 г. за българо-турска дуалистична държава. Това е еволюционния път за освобождение, при който по-бавно, но безкръвно на базата на етническата доминация на Балканите и успехите на културно-просветното си движение българите могат да получат автономия в пределите на империята. Еволюционният път е опасен за руския император, защото българите може сами действително да се освободят без Русия. В крайна сметка ТБЦК бързо е неутрализиран през 1867 г. и скоро се разпада.

След ТБЦК се появява обаче втората голяма заплаха за руските интереси на Балканите - ВРО (БРЦК) на Левски. И тази заплаха е истинска и реална, и много сериозна. ВРО (БРЦК) е чисто българска националноосвободителна организация, плод на самоорганизацията на българския народ и разбира се на неуморната дейност на нейния главен създател и идеолог Васил Левски.

В периода на своя разцвет "БРЦК в Българско", както я нарича Апостолът покрива почти цялата българска етническа територия, има си структура - гъста мрежа от "частни" (местни, дори окръжни) революционни комитети с членове осъзнати и убедени български патриоти, готови с оръжие в ръка да поемат по пътя на истинската революция.

Заслугите на Левски, които стават негови "грехове" в очите на руската дипломация са най-малко три: първо - пробужда българите чрез дейността си, като им внушава идеята за самостоятелност на българската революция, без да се осланят на никого, вкл. на Русия, тъй като "помощта" й не е безкористна; второ - отказва да бъде руски шпионин и всякакъв роб, защото служи само и единствено на България до края на живота си; трето - създава ВРО в България, която е САМОСТОЯТЕЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ на българите, извън всякакъв контрол и зависимост от великите сили, особено Русия.

Така ВРО (БРЦК) на Васил Левски става голяма опасност не само за османската държава, но и за главния "надзирател" на българските освободителни борби сред великите сили - Русия. Тази българска организация трябва да бъде неутрализирана на всяка цена. Имперските интереси на Русия не допускат по никакъв начин тя да се разрасне до размери, до които ще бъде в състояние да организира самостоятелна революция, независима от Русия. При успех това означава създаване на самостоятелна българска държава извън руското влияние.

Затова ВРО (БРЦК) на Левски се разгромява чрез предизвикване на конфликти и предателства отвътре, довели до залавяне на много нейни членове, вкл. организатора й и чрез манипулиран "процес" в София 1873 г., довел до екзекуцията на Васил Левски.

ВРО (БРЦК) твърде рано става пряк обект на мероприятия на руските спецслужби.

Според секретните лекции на военното ни разузнаване, цитирани от полк. Иван Пенков в книгата му "Катарзисът. Военно разузнаване": "българинът на руска служба полковник Иван Кишелски проникнал в БРЦК в Букурещ и вербувал много от членовете му за нуждите на руското разузнаване, в това число Тома Кърджиев (ръководител на агентурно разузнавателни групи).

Същото важи и за председателя на БРЦК от 1872 г. Л. Каравелов. За него дори един русофил историкът на българското Възраждане и бивш ректор на Великотърновския университет проф. Иван Стоянов в книгата си за Любен Каравелов пише следното: "Секретните сведения, изпращани чрез него до трето лице, исканият съвет, как и на кого да се пише, и молбата по отношение на предстоящата "кървава сватба": "постарайте се да и дадете нужното направление" - всичко това говори недвусмислено за поети и стриктно изпълнявани от Каравелов ангажименти най-вероятно към Азиатския департамент на министерството на външните работи или към Военното министерство, а защо не и към двете институции. С ръководствата на тези ведомства той търси и осъществява връзка още през 1862 г., а последвалите събития показват и ползотворното сътрудничество за двете страни" (Ив. Стоянов, "Любен Каравелов: нови щрихи към живота и дейността му" Унив. изд., В. Търново, 2008, с. 51-53).

За руското имперско военно разузнаване работи и П. Хитов, което е публична тайна още приживе. Тъкмо поради това Левски го избягва и се опитва да го заобикаля в своята дейност.

За предателството и залавянето на Левски Русия е предприела система от организирани усилия, в която главна роля са играли нейни верни и предани агенти, на военното им разузнаване и на Азиатския департамент. Може да се прочете архива на щатния руски шпионин, копривщенецът Найден Геров. Там има изобилни сведения за дейността на руските дипломати и техните агенти срещу БРЦК.

В крайна сметка на 6/18. 02. 1873 г. е Васил Левски е обесен.

Осъден на смърт не заради революционните му идеи, не заради борбата му за освобождение на България от османското иго, а защото не иска, упорства и отказва както на подкупите, така и на заплахите да стане руски агент. Това е истинската причина Левски да бъде съден от специално съставен за него "съд" (комисия от турци и българи) като крадец и убиец, но не и като организатор и ръководител на българското националноосвободително движение.

image

Обесването на Левски. Художник Б. Ангелушев

Васил Левски става жертва на османския държавен терор и на руската антибългарска политика, провеждана умело, със широк замах, но коварно, скрито и подло за българския народ от посланика в Цариград, граф Н. Игнатиев.

"Делото" срещу него е било особена форма на ""правосъдие"" - за конкретния случай, манипулирано и задкулисно насочвано дело със специално измислена за случая процедура с поръчан и предизвестен край - създава се смесена комисия, която е трябвало да осъди Левски като криминален престъпник, да приобщи делото към това на Д. Общи - съден за обир на хазната и да изобличи Апостола като крадец и убиец. На практика турските власти са искали да облекат в юридическа форма един съдебен произвол. Главният манипулатор и изкусен играч в сянка е руският посланик граф Н. Игнатиев. На практика убийството е поръчано от него, но е наредено от султана, който потвърждава искането на комисията за налагане на смъртно наказание. Хитрият замисъл е водачът на БРЦК, мозъкът на мрежата от местни комитети да бъде дегероизиран, приравнен на криминален престъпник , което и става.

Подлата цел на руския посланик, изискващ смъртта на Левски е, да обезглави българското национално освободително движение и то да бъде подчинено на целите на руската империя - нещото, което българските революционери и най-вече самият Левски не допускаха. Ето думите на Васил Левски до войводата Филип Тотю от 18.04.1871г:

"Това така доказвам на нашите родолюбци, щото да престанат ония бърборения. С факти имам да докажа, че с руски агенти съм имал да работя, без да знам, в 69-то (1869 г.), единият препоръчан от одесските българи за добър помощник на българите, пък не излезе така. Уловихме няколко шарлатанлъци и хайде - отдето е дошъл. Кога стане нужда, ще го кажем с всичките му работи. Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме."

И думите му по-късно през юли 1871 г. до Д. Хр. Попов:

"Работим чисто български и не искаме да се водим по никого извън Българско."

След години Иванчо Хаджипенчович ще възкликне: "Каква стана тя?! На нас графа ни каза, че съдим обикновен крадец, пък то какво било?!…"

Палачът и истинският убиец на Левски е руският граф и генерал Н. Игнатиев, на когото българските русофили не само кръстиха улици, но продължават да го споменават като герой!

За това, че граф Н. Игнатиев не се е застъпил за арестувания Дякон, а е могъл. Той многократно е доказвал огромното си влияние върху Високата порта. По руски указания, в това число на посланик граф Н. Игнатиев османците са пращали на заточение български владици заради "престъплението" да искат независимост на българската църква от Цариградската патриаршия. През 1872 г. водачите на българското църковно движение са заточени тъкмо под натиск на руския посланик.

На въпроса защо Русия с нищо не е дала знак за несъгласие да бъде обесен Левски и не е оставила никакво доказателство за своята загриженост за водача на българското освободително движение, логичният отговор е един: за разлика от мнозина други възрожденски дейци, които са били изкушавани с пари и обещания от страна на руския шпионаж и са се продали, Левски категорично е отказал да се продаде. Останал е твърд и непоколебим български патриот, който служи само и единственото на България и на българския народ.

С това обаче си е подписал смъртната присъда, издадена практически в Санкт Петербург. Като политически подсъдим той е щял да отнесе стандартната каторга и е имал шанс да оживее. Но Русия е настоявала чрез граф Н. Игнатиев той да бъде съден като долнопробен криминален престъпник.

Големият български революционер Г. Раковски нарича руската политика "убийствена" за българския народ. Изводът му е правилен (да не се забравя, че Г. Раковски е и историк, което се крие и до днес) и е свързан с разобличаване демографската политика на империята и преселенията, които Русия периодично през XVIII-XIX век предизвиква сред българите. Тази политика предизвиква мощната кампания на Г. Раковски от 1861 г. на страниците на "Дунавски лебед", отразена и в брошурата му от май с.г. Очевидно характеристиката на Г. Раковски за руската убийствена политика трябва да се разшири като обхване и всички останали антибългарски прояви на официална Русия в епохата на Възраждането, в частност и по въпроса с революционните организации и гибелта на Васил Левски.

 

КРАЙ




Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: encho1
Категория: История
Прочетен: 242424
Постинги: 38
Коментари: 30
Гласове: 54
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031